О, соле мио!

Начало книги

През нощта се изля пороен дъжд, нещо необичайно за месец юли. Зад остъклението на терасата мълниите бляскаха една след друга, дъждът плющеше неистово, вятърът беснееше в клоните на близката топола. В даден момент тя не издържа и един голям клон, отчупвайки се с трясък, падна досами стената на кооперацията.

При такава буря беше трудно да се спи. Мони Таранката се въртеше в леглото, облян в пот, измъчван от кошмари, задушаван от спарения въздух. В даден момент се събуди, ококори очи и светна лампиона.

— Леле-мале, леле-мале… — подскочи той внезапно, протегна се сръчно и изскуба кабела за интернета от гнездото на компютъра. — Ще изгори тоя пустиняк за нула време! Пък може и вече наистина да се е овапцала работата. Заранта ще видим. — промърмори примирен той, отвори не дочетения роман на Карл Май и се задълба във фабулата…

Когато вече Винету водеше племето си към Скалистите планини, Мони неволно изпусна романа и затвори унесен очи в предутринна дрямка. Зората се пукна в алено и слънцето обля с немирните си лъчи измитите сиви жилищни кооперации около Стария пазар. Ранобуден петел се задави в ликуващо кукуригане, а влюбените гълъби загукаха с любовен ентусиазъм досами терасата. Този номер го правеха всяка сутрин защото им бе създаден условен рефлекс от Пеци — бръснаря. Всяка сутрин ги хранеше с шепа хлебни трохи, а след това им хвърляше една бомбичка и наблюдаваше ефекта.

Читать дальше →