Гошко

Начало книги

От известно време на Стоян му бе много самотно. Жена му бе починала отдавна, още през 2003-та от операция на сърце. Бяха минали цели седем години и почти бе избледнял спомена за нея. Въпреки всичко идваха моменти на ужасна самота които по никакъв начин не можеше да преодолее. Ето и сега, погледне тичащ по асфалта гълъб и му заседне буца на гърлото. Чуе детски смях и се вцепени. Пусне си стар любим блус на Карлос Сантана, заплаче китарата и той — хоп, готов е да заплаче заедно с нея. Нерви, нерви, нерви! Чудеше се как да се справи с депресията. Опитваше какво ли не, удряне на сто грама менте ракия от крак на павилиона на Росен, садене на петунии в пластмасови саксии, дишане по съвета на йогите, нелегален риболов в близкия до града язовир. Нищо! Никакъв ефект!

Някой го посъветва да си купи папагалче, което да му чирика и да го буди сутрин преди слънце.

„Дали пък би помогнало?“ — каза си и мигом се затече към магазина за домашни любимци. Той се намираше на две преки от неговата кооперация, досами железопътната линия. Тъкмо отминаваше старата фурна „Арчър“, когато незнайно откъде пътят му пресече едно дребно пиленце. Беше малко, червеничко, крехко, с жълта човчица. То спря, наклони главица към него и го загледа някак учудено. Сякаш Господ му го пращаше. Стоян клекна, протегна ръка, като че ли държеше нещо много ценно в нея, изду устни напред, цъкна с език и проточи:

Читать дальше →