Ръкописът на Войнич

Начало книги

Огряно от луната, абатството излъчваше почти неземно сияние сред змиевидните кълба мъгла, които се стелеха над околността. Средновековните сгради бяха синкавосиви в призрачната лунна светлина и обграждащата ги растителност изглеждаше черна. Тишина. Дълги часове оставаха до момента, когато абатството щеше да се оживи, и само една бледа крушка, сгушена в ръждясалата стара лампа над масивния каменен портал, издаваше, че сградите са обитаеми.

В далечината излая куче, но гърленият му глас бързо затихна в гъстата мъгла.

В единия край на двора очукан тухлен кладенец, похабен от времето и отдавна излязъл от употреба, се сливаше с пейзажа. За разлика от него, часовоят, въоръжен с пистолет "Зиг Зауер 228“, който стоеше облегнат на зида, изглеждаше в крещящ контраст с обстановката.

Разяденото гърло на кладенеца, потънало в избуяли храсти и бурени, на практика беше невидимо. Това беше поредната от хиляди лишени от събития нощи, в които стражът, облечен с тъмен военен камуфлаж, стоеше на самотния си караул. С годините бе свалил гарда. Оправдаваше го фактът, че нямаше за какво да е толкова бдителен, като се изключи някоя лисица или язовец, които изшумоляваха наблизо от време на време. Дори тогава въоръженият мъж не полагаше усилие да прогони косматия натрапник.

Читать дальше →