На човека е присъщо…

Начало книги

Омайващо, прекрасно, почти забравено небе! Разтвори се и ги прие след еднообразието на Космоса, където има само звезди и мрак, след дългото заточение — вихрушки, светли облаци, отблясъци на море, зов на твърдина. От блесналите в илюминаторите лъчи лампите помръкнаха. Да се загасят, по-скоро да се загасят тези жалки заместители на слънцето! Нека истинска, пропита с въздух светлина нахлуе във всяко кътче, да изпъди и последната сянка.

Хората се щураха насам-натам, споглеждайки се с недоверчива, радостна усмивка. Така са излизали от катакомбите. Така излизат и от Космоса.

Обзети сякаш от нетърпение, затракаха експрес — анализаторите. Има кислород, може да се диша, има вятър, който ще облъхне лицата, има вода и зеленина, съвсем като на родната планета.

Свердпин хвърли бегъл поглед нагоре, където застиваше виолетовата далечина на напуснатия Космос. И бързо сведе очи. Не бива да си спомня, не бива.

Читать дальше →