Божественият Фаренхайт

Начало книги

Той не знае кой от нас през тези дни съм аз, но знаят едно: трябва да си самият ти, да живееш собствения си живот и да умреш със собствената си смърт.

Оризовите поля на Парагон-3 са дълги стотици мили, като безкрайна шахматна дъска, кафяво-синя мозайка под огненочервеното небе. Вечерите се появяват облаци като дим, ласкаят ориза и му шепнат.

Когато излетяхме от Парагон, край оризовите насаждения се бе опънала дълга редица от хора. Бяха напрегнати, мълчаливи, въоръжени — верига от мрачни силуети под кълбящото се небе. Всеки си имаше предавател, на китката му блестеше видеоекран. Говориха си рядко, обръщайки се едновременно към всички.

— Тук нищо.

— Къде „тук“?

— Полето на Джаксън.

— Отклонили сте се доста на запад.

— Някой провери ли участъка на Хилсън?

— Да. Нищо.

Така, като си подхвърляше случайни фрази, мрачната верига бавно се влачеше към аления залез. Вървяха часове, много часове — като изтеглящ се наниз от приблясващи диаманти.

Читать дальше →