Пейзажите на времето

Начало книги

„Не забравяй непрекъснато да се усмихваш“ — мрачно си помисли Джон Ренфрю. Изглежда на хората това им харесваше. Изобщо не се чудеха защо продължаваш да се усмихваш, независимо за какво се отнасяше разговорът. Това беше някаква принципна проява на добра воля, предполагаше той, един от триковете, които никога нямаше да може да овладее.

— Татко, виж…

— По дяволите, внимавай! — изкрещя Ренфрю. — Разкарай този лист от овесената ми каша, а? Марджъри, защо проклетите кучета са в кухнята, докато закусваме?

Три фигури го зяпнаха като замръзнал кадър от анимационен филм. Марджъри — обърнала се от печката с бъркалка в ръка. Ники — вдигнала лъжица към устата си, която беше останала отворена от изненада. До нея Джони — протегнал училищен лист хартия, с полуразплакано лице. Ренфрю знаеше какво си мисли жена му. „Джон трябва да е сериозно разтревожен. Той никога не се ядосва.“

Точно така, той никога не се гневеше. Това бе още един лукс, който не можеха да си позволят.

Читать дальше →