Човекът — амфибия

Начало книги

Настъпи една от душните януарски нощи на аржентинското лято. Черното небе беше обсипано със звезди. Спуснала котва, „Медуза“ спокойно се полюляваше. Нищо, нито плясък на вълни, нито скърцане на корабни въжета, не нарушаваше нощната тишина. Океанът сякаш беше заспал дълбоко. Върху палубата на шхуната бяха налягали полуголи ловците на бисери. Изтощени от работата и палещото слънце, те се въртяха, въздишаха и простенваха, унесени в тежка дрямка. Ръцете и краката им нервно потрепваха. Може би виждаха насън своите врагове — акулите. През тези горещи безветрени дни хората така се изморяваха, че след привършването на лова не можеха дори да изкачат на палубата лодките. Но това не беше и нужно: нищо не предвещаваше промяна на времето. И лодките оставаха през нощта върху водата, привързани за котвената верига. Рейте бяха неизравнени, такелажът — зле затегнат, и неприбраният кливер лекичко потреперваше от слабия полъх на ветреца. Цялото пространство на палубата между бака и юта беше изпълнено с купища бисерни миди, парчета от коралов варовик, въжета, с които ловците се спущат на дъното, платнени торби, където те слагат намерените миди, и празни бурета. До бизанмачтата имаше голяма бъчва с вода за пиене и железен черпак, завързан с верижка. На палубата край бъчвата се виждаше тъмно петно от разлята вода. От време на време ту един, ту друг ловец ставаше и олюлявайки се в полусън, се помъкваше към бъчвата, като настъпваше спящите по ръцете и краката. Без да отваря очи, той изпиваше черпак вода и се строполяваше, където свари, сякаш не бе пил вода, а чист спирт.

Читать дальше →