Мистерията на къщата с часовника

Начало книги

Луис Барнавелт се въртеше и триеше потните си длани в седалката на автобуса, който боботеше към Ню Зебъди. Годината беше хиляда деветстотин четиридесет и осма, а лятната вечер — топла и ветровита. Отвън де. През прозореца, който не се отваряше като всички останали прозорци в автобуса, Луис гледаше как се поклащат осветените от луната дървета.

Сведе очи към пурпурните си рипсени панталони — от онези, дето правят скръц-скръц, когато ходиш. Вдигна ръка и потърка косата си, разделена на път по средата и пригладена с помада „Уайлдрут Крийм“. Дланта му се намазни и той отново я избърса в седалката. Устните му се движеха, молеше се. Беше една от молитвите му като олтарник:

Quia tu es Deus fortitudo mea; quare me repulisti, et quare tristis incedo, dum affligit me inimicus?

Защото Ти си Бог на моята сила. Защо си ме отхвърлил? Защо ходя натъжен от обидите на врага?

Опита да си спомни още молитви, но му дойде наум само още една във въпросителна форма:

Читать дальше →