Земя за прицел

Начало книги

В един топъл априлски ден на 1904 година, към 11 часа преди пладне, от ниското, разположено на голяма площ здание на Народното събрание, излезе един възрастен, елегантно облечен, висок, строен мъж. Той застана на площадката, за миг примижа, заслепен от слънцето, и когато отвори очи, погледът му спря на планината. Въздухът бе кристално чист и всяка подробност се виждаше. Снежната шапка на върха още не се бе стопила. Той обичаше Витоша, вечния природен символ на Столицата, и никога не му омръзваше да я гледа. Мъжът бе изискано облечен в тъмен, втален редингот, малко по-къс от обикновеното, което подчертаваше стройността на сухото му тяло. Тъмната вратовръзка, завързана на голям възел върху колосаната му висока, права и снежнобяла яка на ризата, бе забодена със златна диамантена игла. Панталоните му бяха светли, тесни, опънати от широки ластици, минаващи под острите черни ботинки с високи токове, лъснати до блясък. Сребърните шпори без назъбени колелца на токовете показваха, че мъжът е бил на времето ездач и спортсмен. Той стисна бастуна под мишница. Бастунът беше скъп, тънък като бич, черно лакиран, с дръжка от ковано злато, изобразяваща глава на орел, с два тюркоаза на мястото на очите, и завършваше с позлатен шип. Без да бърза, мъжът сложи едната ръкавица от тънка, кучешка кожа на добре поддържаната си дясна ръка, с дълги сухи пръсти. После особено грижливо напъха другата ръкавица, за да не закачи на показалеца големия златен пръстен с ониксов печат, гравиран с арабски букви, и другия — с едър диамант на малкия пръст. Мъжът изпъна рамене и високо вдигна характерната си глава с изразени скули и дълбоки бръчки, очертаващи тънките му устни и орловия нос.

Читать дальше →