Артър & Джордж

Начало книги

Едно дете иска да види. Винаги се започва така и тогава не бе по-различно. Едно дете искаше да види.

То можеше да ходи и достигаше дръжката на вратата. Стори го без каквато и да било целенасочена мисъл — просто предприе инстинктивното пътуване на детството. Щом има врата, тя трябва да бъде побутната. Детето влезе, спря се, погледна. Никой не го наблюдаваше; то се завъртя и се отдалечи, като не забрави да затвори вратата.

Тази гледка се превърна в негов пръв спомен. Малко момче, стая, легло, спуснати завеси, през които едва се процеждат следобедните лъчи. Докато се реши да опише това пред хората, минаха шейсет години. Колко ли мислени повторения на видяното бяха изгладили и подредили простите думи, които използва накрая? Без съмнение всичко изглеждаше все тъй ясно, както и в онзи ден. Вратата, стаята, светлината, леглото и онова върху него — „нещо бяло и восъчно“.

Малко момче и труп: подобни срещи едва ли бяха чак толкова редки в Единбург по онова време. Високата смъртност и тесните жилища помагаха за ранното опознаване на реалността. Семейството беше католическо, а трупът беше на Катрин Пак, бабата на Артър. Може би вратата нарочно бе оставена открехната. Може би някой съзнателно искаше детето да опознае ужаса на смъртта; или пък, погледнато по-оптимистично, да му покаже, че в смъртта няма нищо страшно. Душата на старицата очевидно бе отлетяла към рая, оставяйки подир себе си само съсухрената телесна обвивка. Момчето иска да види? Нека гледа тогава.

Читать дальше →