Да вярваш в чудеса

Начало книги

Въздухът бе влажен, натежалите сиви облаци предвещаваха дъжд и синьото небе притъмняваше бързо. Старият линкълн-зефир, модел 1936 година, с четири врати, слизаше по лъкатушещия път с прилична, макар и невисока скорост. От кошницата за пикник, поставена тъй изкусително между двете деца на задната седалка, из цялото купе се разнасяха примамливи аромати на топъл домашен хляб, печено пиле и пай с праскови и канела.

Луиза Мей Кардинал — дванайсетгодишна, висока и стройна, със сини очи и коси с цвят на избеляла от слънцето слама — бе известна на всички просто с името Лу. Красива девойка, тя несъмнено щеше да се превърне в красива жена. Но до сетния си миг щеше да се бори срещу светските сбирки на чай, панделките в косите и дантелените рокли. Понякога дори да побеждава. Просто такава си беше.

В скута й лежеше разгърнат бележник и Лу попълваше празните страници с важни за нея записки също тъй старателно, както професионален рибар хвърля мрежата си. И ако се съди по доволното й изражение, на всяко мятане хващаше по някоя едра моруна. Както винаги пишеше много старателно. Бе наследила това от баща си, по-страстен почитател на писането дори и от нея.

Читать дальше →