Некролог

Начало книги

Моят съпруг, Ланселот, винаги чете вестник на закуска. Това, което виждам от него, когато се появи, е неговото слабо, с отнесен израз лице и вечното му гневно и леко озадачено изражение на неудовлетвореност. Той не ме поздравява и вестникът, внимателно разгънат от мен за него, се изправя пред лицето му. Оттам нататък иззад вестника се появява само ръката му за втората чаша кафе, в която аз предварително съм сложила пълната, колкото е необходимо, чаена лъжичка със захар — нито препълнена, нито недостатъчно пълна под страх от язвителния му поглед.

Вече не съжалявам за това. Поне допринасяше за спокойното хранене.

Но тази сутрин спокойствието беше нарушено, когато Ланселот изръмжа внезапно.

— Боже мой! Този тъпанар, Пол Фарбър, е умрял. Удар!

Почти не познах името. Ланселот го беше споменал един път съвсем случайно, така че знаех, че това е негов колега, още един физик-теоретик. От острия епитет, който моят съпруг използва, бях сигурна, че той е бил сравнително известен учен, който е постигнал успеха, изплъзнал се на Ланселот.

Читать дальше →