Говорещият камък

Начало книги

Астероидният пояс е голям, а площта, която е обитавана от хора — малка. Лари Вернадски, през седмия месец от едногодишното си назначение на пета станция, все по-често започваше да се чуди, дали заплатата му изобщо може да компенсира този почти строг тъмничен затвор на сто и дванадесет милиона километра от Земята. Той беше слаб младеж, който нямаше вид нито на космически инженер, нито на човек от астероидите. Той имаше сини очи и пастелно жълтеникава коса и излъчваше една особена невинност, която прикриваше остър ум и изключителна любознателност.

И невинния вид, и любознателността му, му помогнаха много на борда на „Робърт ко“.

Когато „Робърт ко“ се приземи на външната платформа на пета станция, Вернадски се озова почти мигновено на борда му. Той бе обхванат от силен възторг, който, ако беше куче, би бил придружен от размахване на опашка и щастливо шумно лаене.

Фактът, че капитанът на „Робърт ко“ посрещна доволното му хилене с неприветливо сърдито мълчание, което се бе стаило в чертите на непроницаемото му лице, нямаше значение. Що се отнасяше до Вернадски, корабът беше жадувана компания и бе добре дошъл. Той беше за предпочитане пред милионите кубически метри замръзнала вода или пред тоновете замразени хранителни концентрати, струпани на издълбания астероид, който служеше като пета станция. Вернадски беше приготвил всички енергийни инструменти, които можеха да потрябват и всички резервни части, от които би се нуждаел който и да е хиператомен двигател.

Читать дальше →