Място за котката

Начало книги

Котката пресече улицата крайно внимателно, знаеше или поне беше чувала за няколкото жертви на този завой. Притича до отсрещния тротоар, след като се бе огледала няколко пъти. По това време и при този сняг едва ли можеше да се появят коли или пък въобще някакви хора. Тротоарът бе същинска пързалка, Котката можеше да огледа бяло-черното си лице в леда. Не бе яла от сутринта, когато успя да намери една почти замръзнала баничка в кофата за боклук. Дворът, където се хранеше обикновено, бе пуст. Не бяха сложили хляб с вода в тенджерата под тънката смокиня, както винаги. Котката разбра, че нещо се е случило, че повече няма да чува подвикванията на старата стопанка, нито пък детското „Мило коте!“. Семейството бе заминало. Бяха си отишли. Някои отвъд океана, други на село. Къщата навярно бе продадена. Животното продължаваше да гледа отражението си… Преди им беше добре. Котката не беше домашна и все пак всички там я обичаха. Хранеха я, особено през зимата, спеше в мазето им, където винаги имаше продънена кошница със завивки. В студени нощи, като тази, тя никога не оставаше навън. Свираше се в тръстиковото си леговище и заспиваше, никога гладна, никога премръзнала. Сега бе и гладна, и премръзнала. Покрай нея мина човек. Той едва не я стъпка, но вместо да погледне в краката си, изруга и продължи. Котката почувства отново студа, не с лапите си, защото те отдавна не можеха да почувстват каквото и да е, почувства убийствения студ в сърцето си. То замръзваше. „Престани да се самосъжаляваш, развалина такава, по-добре намери къде да поспиш.“ Продължи по тротоара. Едно време бе чувала, е някъде около стария тютюнев склад имало малка закусвалня. По-важното бе, че закусвалнята има отдушници, а те са гаранция за спокоен и приятен сън.

Читать дальше →