Едуард II

Начало книги

Не мога да го позная, това ли е някогашният Едуард, който, обземеше ли го прищявката да се поперчи, сам отваряше вратата към терасата и вдигнал високо тулуместата си глава, тръгваше като акробат по ръба на циментения парапет, а минувачите от двете улици спираха да го гледат. Именно от този период са и най-трайните ни спомени за нашия домашен тигър с косъм на африкански лъв и с десетки по-тъмни и по-светли препаски. Очите му имаха цвета на козината и като всички жълти очи придаваха на котарака зъл и свиреп вид. В действителност зад тази привидна свирепост се криеше една неочаквана кротост, деликатност, бих казал аристократичност. А че носеше нещо благородно в себе си, това той щеше да го докаже на дело, и то много скоро.

Всичко, което казах дотук, се отнася за някогашния Едуард, не за днешния… Дремчо. И името му сменихме, защото какво е името, ако то малко от малко не отговаря на това, което е вложено в него. Представете си един страхопъзльо, който не се е отделял от полата на жена си, с името Христофор Колумб; или селски говедар с името Дарвин… Промяната у нашия Едуард настъпи не изведнъж. Отначало само взе да се залежава на дивана в кухнята, естествено, засмукал края на пухкавото одеялце. Да, този огромен котарак, тежащ колкото две новородени бебета, продължаваше да спи по този начин. Никога не бяхме го чули да мърка и „преде“, просто не умееше. А навикът да смуче, и то именно това одеялце, му бе останал още от малко коте… Заедно със залежаването или по-право като резултат на залежаването Едуард почна да пълнее, косъмът му загуби блясъка си, сякаш увяхна, а в погледа на котарака се настани тиха меланхолия и примирение. Скоро тъй затлъстя, че едвам вървеше, а за разходки и акробатически номера по парапета на терасата и дума не можеше да става. Това ни разтревожи.

Читать дальше →