„Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“

Начало книги

Гъмжащ, 11Д се втурна в стая № 109 като вихрушка. По възбудата на класа Марк Просър позна, че ще вали дъжд. Цели три години преподаваше в гимназията, а учениците му още го смайваха; бяха такива едни чувствителни животинки. Реагираха безпогрешно даже на промените в атмосферното налягане.

Брут Йънг се поспря на вратата, докато дребосъкът Бари Снайдър се кикотеше до лакътя му. Театралният смях на Бари се надигаше и стихваше, гмурваше се, устремен към някоя пикантна тайна, която трябваше да бъде вкусена и предъвкана с наслада, после се стрелваше като ракета, за да възвести, че той, дребният Бари, споделя ехе каква случка с крайния защитник на училищния отбор. Бари умираше да кръжи край Брут. Крайният защитник обаче не му обърна внимание; той извърна глава в очакване на някой, който още не се бе задал, и с цял ръст заприщи тласкащия го напред поток.

Точно пред очите на мистър Просър, като ненадейно изникнало убийство в летописен фриз, отразяващ живота на крале и кралици, някой заби молив в гърба на едно момиче. То надменно пренебрегна атаката. Друга ръка издърпа ризата на Джефри Лангър. Джефри, отличникът, се поколеба дали да се изсмее, или ядно да си отмъсти, но в крайна сметка се полуизвърна с израз на хладно високомерие, което Просър мигновено свърза със собствените си объркани чувства от ония години. В святкащите верижки за ключове и в острите ръбове на прегънатите маншети на ризите, по цялата колона се долавяше една наелектризираност, която надали бе резултат само на атмосферното налягане.

Читать дальше →