Любимият ми има кал под ноктите

Начало книги

Мъжът стана, щом жената влезе, или по-точно при отварянето на вратата вече стоеше прав зад бюрото си. Тя я затвори след себе си. Стаята бе квадратна, с необичайно бездушна подредба — нещо средно между домашна обстановка (по стените японски гравюри с белезникави детайли, дебел килим, чийто син цвят бе наситен с особено безмълвие, плосък черен диван с една-единствена ръбеста възглавничка от дунапрен) и кабинет, какъвто всъщност беше, макар да не се виждаха инструменти или книги. Би било трудно човек да си представи хората, които биха използвали тази стая, ако те вече не се намираха тук. И мъжът, и жената бяха безупречно елегантни. Жената бе облечена в сив ленен костюм, с бели обувки и бяла чантичка, а сребристорусата й коса бе изопната в стегнат гръцки кок. Не обичаше да слага шапка. Днес не носеше и ръкавици. Мъжът бе със сив летен костюм, малко по-светъл от костюма на жената, а може би само изглеждаше така, защото стоеше по-близо до прозореца. На този прозорец малко натрапливо бръмчеше кутията на климатичната инсталация, същинска четвъртита морда на дракон, заклещен в касата. Щори притуляха светлината, която и без това не бе ярка, защото тази страна на сградата не виждаше слънце. Мъжът имаше гъста и чуплива прошарена коса, старателно, дори малко суетно пригладена, а един кичур падаше на челото му по младежки. Жената предполагаше, че е с десетина години по-възрастен от нея. Освен може би суетност тя съзря в този небрежно надвиснал кичур и белег на умора — беше следобед. Колко ли неща е трябвало да изслуша досега? В порива си да се извини, да се оправдае, тя потръпна от момичешко неспокойство. Мъжът я изчака да седне; дори този нищожен жест на кавалерство отвори прозорец в стената от хладина помежду им.

Читать дальше →