Опълченци

Начало книги

Градинарчето Петър Иванов боязливо пристъпи към комисията, която приемаше доброволците. По дрехите му личаха петна от калта на лехите, из които беше се провирало в зеленчуковата градина край река Теляжина. То беше избягало, без да се обади на газдата, старшия градинар.

Майор Миних, офицер в оставка, едър руснак с гъста къдрава брада и фуражка, чиято широка козирка хвърляше сянка върху цялото му лице, изведнъж сякаш отстрани строгите бръчки от лицето си и добродушна усмивка цъфна под мустаците му. Подпря лакти на масата. Няколко мига задържа поглед на дребното момче, готов да се разсмее:

— Я гледай ти, славни люде били това булгарците!…

И обърна глава към члена на комисията, българина доктор Константин Везенков:

— Та у вас и децата са тръгнали да се записват доброволци.

И отново измери с шеговит поглед момчето:

— Ами ще можеш ли да държиш пушката?

— Охо, и още как, ваше благородие — подвикна градинарчето със светнали от радост очи. В този миг то си спомни за възванието на героя българин на руска служба капитан Райчо Николов. Възванието беше разлепено от няколко дена по плоещките улици. Едно изречение от него, което беше запомнило наизуст, му дойде сега на ума. Издекламира го на един дъх: — „Ще се бием с поробителя. Не ще оставим веки звероподобните башибозуци да безчестят нашите сестри и майки, да убиват нашите бащи и братя и да горят нашите села и паланки…“

Читать дальше →