Изгубеното езеро

Начало книги

Влажният нощен въздух разпръскваше искрици като от огниво от лампите. Аби Пин залитна отново, засмя се и хвана Джордж под ръка. Плочките по тротоара бяха повдигнати от корените на отдавна отсечени стари липи. Джордж крачеше уверено, но обувките с токчета на Аби я затрудняваха и тя стъпваше нестабилно – троп-троп-пауза-залитане – все едно е пияна или изпълнява неритмичен танц.

Джордж се приведе и º прошепна колко я обича и колко красива изглежда тази нощ. Тя се усмихна и зарови лице под мишницата му. Тук се чувстваха толкова волни. Всеки изминал ден подклаждаше желанието им да не се връщат. Пишеха кратки писма или картички на семействата си, а Джордж редовно изпращаше у дома екстравагантни мебели и антики, ала не споменаваха нито дума за завръщане.

С тъмните си тесни улички Париж бе съвършеното място да изчезнеш. През първата седмица от медения им месец с часове се лутаха из мъглата и накрая се озоваваха на непознати пресечки и алеи, препъваха се в улични котки, които понякога ги отвеждаха до топли кафенета и ресторанти – ако бяха благоразположени, разбира се, и преяли с плъхове. Обикновено двамата се прибираха в хотела призори и спяха прегърнати до следобед. Джордж плащаше на младия син на собственика да им носи надвечер в стаята кафе и банички със сирене и спанак. Хранеха се в леглото, сгушени под измачканите завивки, наблюдаваха залеза и обсъждаха накъде да тръгнат, когато се спусне мрак и превърне улиците в идеални лабиринти за игра на криеница.

Читать дальше →