Деца от кръв и кости

Начало книги

Опитвам се да не мисля за нея.

Но когато все пак това се случи, в мислите ми се появява ориз.

Когато мама беше тук, колибата винаги миришеше на ориз джолоф[1].

Спомням си как лицето й грееше като лятно слънце, как усмивката й даваше енергия на тате. Как бялата й коса се къдреше и навиваше винаги разпусната буйна грива.

Чувам легендите, които ми разказваше вечер. Бликналия смях на Тзеин, когато играеха агбьон в парка. Виковете на тате, когато сложиха въжето на шията й. Писъците й, докато я завличаха в мрака.

Заклинанията, изливащи се от устата й като лава, магията на смъртта, която я остави ранима.

Мисля си как трупът й висеше от онова дърво.

Мисля за краля, който ни я отне.

Зели

Избери мен.

Едва се сдържам да не запищя. Забивам нокти в жезъла си от африкански дъб и стискам, за да спра да се въртя. По гърба ми избиват капки пот, но не мога да кажа дали е от жегата в ранното утро, или заради ожесточеното биене на сърцето в гърдите ми. Изминаваха луна след луна.

Читать дальше →